Рубрики
Начало » Хлапета » Възпитание » Какво се случва с децата на китайската майка-тигър Ейми Чуа?

Какво се случва с децата на китайската майка-тигър Ейми Чуа?

 

amy chua

 

„Дъщерята на майката-тигър успя! Приета е и в Харвард, и в Йейл“, това е най-честият коментар за това какво се случва с децата на авторката на „Бойният химн на майката тигрица“ – Ейми Чуа. През 2011 година книгата предизвика огромни дискусии в цял свят по темата „Защо китайските майки са по-добри?“. Ейми Чуа описа своя опит и разказа на какво се дължи успехът на т.н китайски родители, които държат децата им на всяка цена да успеят. В събота попаднах на блога на голямата й дъщеря София и така реших да се поровя какво става с децата на китайската майка-тигър.

Ейми Чуа и китайската майка-тигър – малко предистория

В дискусиите около книгата на Ейми Чуа преди 2 години основно се наблегна на по-крайните мерки, до които е прибягвала китайската майка-тигър и се акцентираше на това, колко е ужасно всичко. Всъщност, когато човек прочете книгата, разбира конкретните ситуации, в които са се случили дадени изказвания или методи. Според мен, не може да се съди за възпитателния модел на китайските родители едностранчиво. Има доста теми за размисъл. Има много подхвърлени въпроси за децата, родителите, възпитанието, уважението, успеха в двата модела – западния и китайския.

Ейми Чуа е дъщеря на китайски емигранти. Баща й пристига в САЩ след като печели пълна стипендия в MIT. Тя е завършила право в Харвард и е преподавател в Йейл. Омъжена е за евреин, също възпитаник на Харвард, преподавател по право в Йейл и автор на бестселъри. Има две дъщери – София и Луиза (Лулу). София свири на пиано, а Лулу – на цигулка. Със София китайските възпитателни методи успяват. С Лулу се провалят, когато на 13 години отказва да изпълнява, а вече е постигнала доста с изпълненията си на цигулка.

Най-големите страхове на Ейми Чуа са свързани с притеснението, че може и нейните деца да не се разглезят като многото им американски връстници, чиито родители разбират свободата на индивида по странен начин, например, да си оставиш детето си по 9 часа във Фейсбук.

Другият й страх е, че провалът идва при третото поколение. Това го в китайска поговорка и тя често я анализира. Първото поколение, това на баща й и майка й са дошли в Америка. Баща й е бил изключителен математик и печели стипендия в MIT,  а после става преподавател в Калифорнийския университет в Бъркли. Нямали са никакви пари, дори не можели да си позволят да си плащат тока в общежитието и са се топлили с повече одеала. Борили са се за всичко в името на децата си. Ходили са на почивки, но пак с опознавателна цел и винаги с децата си. За разлика от родителите на съпруга на Ейми – доста по-богато еврейско семейство, които обикновено почивали без децата си. Оставяли ги на летни лагери и заминавали в някоя екзотична държава на приключения. Избирали толкова екзотични места, че дори се радвали на тръпката, че веднъж без малко да бъдат отвлечени. Ейми обяснява, че на родителите й и през ум няма да им мине да ходят на почивка без децата си и то в държави без правителства. Предпочитали да видят вместо държави от Третия свят, европейски страни. Отсядали в евтини мотели, но били цялото семейство. Успели са и постигат приличен среден стандарт на живота си. Ейми и сестрите й влизат в най-престижните университети от „Бръшляновата лига“. Второто поколение китайци са със значително по-висок стандартът на живот. Жените се омъжват често за бели мъже. Могат да си позволят много за образованието на децата си, дори частни училища и уроци при най-добрите учители. Най-големият страх на Ейми е, че третото поколение много често се проваля, именно, защото стандартът им на живот е висок, не може да се имитира бедност и да караш децата на сила и без нужда да полагат физически труд. Вече става по-трудно да се научат да се борят. Второто поколение е приемано, но все още им се присмиват за нещо – акцент, навици, обикновено са аутсайдери. Третото поколение вече не се чувстват китайци, не са аутсайдери, всички и възприемат като американци. Дори и в Китай предизвикват голям интерес – две не-китайчета, които говорят китайски. Ейми решава, че не иска децата й да си губят времето с глупостите на модерния живот и западен свят. Например, гостите с приспиване в чужд дом. Често е критикувана за това, но в книгата си обяснява – разрешила веднъж на голямата си дъщеря и на другия ден се ужасила какво са правили в чуждия дом. Дори едно 12-годишно девойче им разказвало за „сексуалните си преживявания“. Още от малки Ейми устремено насърчавала децата си да се захванат със свирене на музикален инструмент и обич към класическата музика. Никое дете не искало да се упражнява дълго, затова се налагало да използва типични китайски методи, за да накара децата си да повярват в себе си, възможностите си и да се справят с дадена трудност. Имало ревове, обиди, викове, но, когато успеели, се гушкали при майка си и се радвали на успеха си. За западния родител е трудно да продължи да настоява след като детето каже „Не“ или когато заяви, че не може да направи нещо. Ейми Чуа иска децата й да не се отказват пред трудности и да се опитват да се борят, докато се получи. Според нея, именно на това се дължи и успехът на китайците в Америка. Когато учителите попитат учениците дали искат да направят допълнителни тестове, за да си повишат успеха, всички американци предпочитат да излязат в междучасие, а всички азиатци оставали и правели наново тестове и така постигали по-добри резултати.

Китайското родителство изобщо не е лесно. То ти отнема цялото време, смята Ейми Чуа. Например, един западен родител в събота сутринта ще се събуди и ще реши да се поглези я с басейн, я с масаж и спокойно може да го стори, защото спазва принципа си, че е дал свобода на детето си да прави каквото иска. Китайският родител обаче е разчел всяка минутка в името на усъвършенстването на детето си. Може да стане в ранни зори и да пропътува сумати мили, за да заведе детето си при най-добрия учител по цигулка в щата.

И още нещо забелязва Ейми Чуа, че досега не е видяла комплексирано китайче от липсата на внимание от родителите си в детството си, докато при американците е често срещано. И никой китаец не обръща гръб на възрастните си родители и им помага, докато поколенията при американците са много отчуждени. Мъжът, който винаги е имал пълна свобода от своите родители да прави каквото си иска, им се сърдел защо са го питали дали иска да свири на цигулка – ясно е, че никое дете не иска да се упражнява, трябвало да бъдат по-настоятелни.

Ейми Чуа също се чуди и по въпроса за ранния пубертет и ужасните 13 години, когато в западното общество тинейджърите мразят всекиго и всичко, бунтуват се и отказват да изпълняват. Китайските методи нямат отговор как да се подходи в тази ситуация, защото там такова нещо никога не се случва. При голямата й дъщеря също не била разбрала за този кризисен период, не го помни и от своите младежки години, но малката й дъщеря я изненадва и тя решава да се предаде с нея и да я остави да прави каквото иска и сама да си определя заниманията. Лулу не се отказва напълно от цигулката, но зарязва доста ангажименти, които е постигнала и които я правели наистина дете-чудо. Захваща се с тенис, нищо, че била в топ 10 000 на щата. Ейми Чуа в крайна сметка в допълнителни статии пише, че моделът на китайските родители вероятно е по-ефективен в по-ранни години и помага на децата да се ориентират в интересите си, учи ги да се борят, да успяват, да не се отказват. Този модел няма нищо общо с „родителите-хеликоптери“, а дори е негова противоположност.

След като попаднах на блога на голямата сестра, ми стана интересно какво се случва с децата на майката-тигър.

За бунтарката Лулу откривам много малко информация. Има Туитър профил, но не е много активна. Открих стара статия за нея на сайта на частното им училище, когато все още е свирела активно на цигулка. Мисля, че завършва гимназия през 2014 г. и ще бъде интересно да се прочете тогава към какво ще се насочи.

Изключително активна е обаче по-голямата й сестра – София, която не прекъсва упоритите упражнения, продължава да свири на пиано, занимава се с още много дейности и проекти и наистина всички й ръкопляскат, защото успява с лекота или поне сякаш с лекота. След излизане на книгата на майка си, тя застава на нейна страна и бурно я защитава от всякакви критики. Има отворени писма и статии в престижни вестници.

Из блога на София – голяма дъщеря на майката-тигър

Блогът на голямата дъщеря на китайската майка-тигър София се казва New Tiger in Town. През уикенда се зачетох в него. После й станах и последовател на София в Туитър. Беше ми изключително любопитно да прочета какво се случва с това толкова обсъждано в цял свят дете, което от малко свири неуморно на пиано, стига на 14 години до „Карнеги хол“, добра е във всичко, с което се захване.

София отговаря на редица въпроси в блога си какво е да си дете на китайска майка-тигър. Често отговорите й са шеговити и са изпълнени с огромна любов към майка й. На един въпрос дали и тя би се държала като майка си със своите деца, тя отговаря:

„Има неща от възпитанието ми, които наистина искам да възпроизведа. Никога нямаше да стана професионален пианист, но пианото ми даде увереност, която изцяло оформи моя живот. Струва ми се, че ако не работя усърдно, нищо няма да мога да постигна. Знам, че мога да се съсредоточа върху дадена задача с часове, когато се налага. И в лоши дни, когато се забърка някоя каша, мога да кажа: „Аз съм добра в нещо, което много обичам“. Искам децата ми да имат тази увереност – увереност в нещо конкретно, а не просто: „Всеки може да е победител“, защото дълбоко в душата си няма никой да го повярва. Какво ще правя по различен начин? Добре, съгласна съм, че нищо не е забавно, докато не станеш добър в него. Това, че някое 10-годишно хлапе на обича да бяга спринт, не е извинение, че трябва да му се разреши да напусне отбора. Мислите ли, че другите деца обичат? Никой не обича. Но ако погледнем няколко години напред, ако той работи на 110%, един ден той ще е шампион. Това няма ли да му донесе щастие? В крайна сметка трябва да обичаш това, което правиш.“

София завършва частно училище. В блога си има цяла статия с въпроси към нея за частното образование и дали то е задължителна стъпка, за да те приемат в престижен колеж и да успееш в живота. Смята, че има много плюсове в частните училища, а така също и в публичните. В частните обаче никой няма да те остави да не влезеш в колеж, защото и те си гонят успеваемост на 100%. Има с кого да се консултираш, кой да ти помага, има много спорт, който трябва да се упражнява задължително и от не-атлетите. Конкуренцията е голяма, защото всички деца искат да успеят. Харесва й, че, когато има голям рецитал или се е явявала на национална олимпиада, при нея са идвали капитаните на други отбори и президентите на другите клубове, за да й пожелаят успех. Плакала, когато целият й клас й ръкопляскал в „Карнеги хол“. Но има и публични училища с добри постижения. Важното е децата да се насърчават да вървят напред.

София в Харвард – това е най-добрата защита за нейната китайска майка-тигър

Всъщност в началото споменах, че голямата дъщеря на Ейми Чуа, която свири от малка на пиано и стига до „Карнеги хол“ на 14 г., е приета в двата изключително престижни университета – Харвард и Йейл. Дори в Туитър пише, че трябва да направи труден избор. Много сайтове и блогове чакат с нетърпение какво ще е нейното решение. В крайна сметка избира Харвард. В една статия се шегува с избора си: „Може би, защото майка ми ще бъде на 3 часа път от мен“.

Докато още не е ясен изборът на София, много медии се опитват да потвърдят информацията, че детето на майката-тигър наистина е постигнало нов успех. От Харвард заявяват:

„София Чуа-Рубенфелд не е обикновен кандидат. Тя е не само красива, умна, но и изключително талантлива. Както всички знаем, София дебютира в „Карнеги хол“ на крехката 14-годишна възраст. Това е изключително впечатляващо дори за стандартите на Харвард.

София е и изключителен писател. Тя защитава с плам майка си и пише страхотна статия в New York Times. Есето й за изпълнението й в Карнеги Хол, поместено в книгата, е много силно. София притежава красноречие и елегантност – изключително рядко срещани дори при хора два, три пъти по-възрастни от нея.

София има и друг важен фактор в нейна полза за прием в Харвард – наследственият. Майка й и баща й са завършили Харвард. Ейми Чуа завършва Харвард през 1984 г. и Harvard Law School през 1987 г., а Джед Рубенфелд завършва право в Харвард през 1986. Преди това е учил в Принстън.

Разбира се, и без този допълнителен фактор – родители-възпитаници на Харвард, като се има предвид нейният ум, музикален талант и писателски възможност, София Чуа-Рубенфелд щеше да бъде приета и това никого нямаше да изненада, тъй като напълно го заслужава.“

София вече е студентка в Харвард. В началото на 2013 г. вече има своите статии в Harvard Political Review.

Приемът на голямата дъщеря на Ейми Чуа в Харвард, а така също и Йейл, успехите й като студентка, даде повод отново да се заговори за майка й и китайските възпитателни методи. В някои статии дори заглавията са – „Ейми Чуа успя“. И още: „Ейми Чуа толкова се защитаваше от критиките след излизането на книгата й, но няма защо повече да го прави. Дъщеря й успя – вече е в Харвард. Няма по-добра защита от успеха на детето ти.“

снимка: New Tiger in Town

 

 

За Йорданка Бонева-Благоева

Създава "Данибон" през 2010 г. Вярва в максимата "Ценно е да знаеш". Опитва се да сподели всички знания, информации и опит, които смята за ценни и полезни, в "Данибон". Радва се, когато "Данибон" помага и на другите.