Рубрики
Начало » Представи се » „Чудни приказки за порастването” повеждат децата на разходка, изпълнена с вълшебства и приключения

„Чудни приказки за порастването” повеждат децата на разходка, изпълнена с вълшебства и приключения

Препоръчана книга от „Софтпрес“

 

danibon (1)

 

Март е един от най-празничните месеци в годината, обагрен с много хубави поводи за отбелязване. Ето защо тази година издателство „Софтпрес” го провежда под надслова „Месец на традициите” и го посвещава на българския фолклор, история, книги и дух.

 

Именно през март излезе и най-новото попълнение в любимата на всички малчугани и родители поредица „Приказна съкровищница“. В „Чудни приказки за порастването” авторката на седем книги за деца Нели Маргаритова отваря вратите към зрелостта с необикновените си истории. Тя кани читателите на незабравима разходка из улица „Оловна”, където ще ги срещне с графиня Фа Мажор и Краля на шишарките, ще ги запознае с Лазар и Полицай Бретон и ще проследи заедно с тях грешките на госпожица Грешка.

 

„Чудни приказки за порастване“ разказва за градски перипетии, гарнирани с щипка тайнство, щедри дози смях и поне по едно важно откритие. В сърцето на всяка история живее някой известен чудак или магическо същество. Те повеждат любознателните деца за ръка, за да им покажат, че приключенията се раждат из ъглите на всяка градска улица във всеки град.

 

Нищо чудно след прочита малките читатели да гледат на родния си град със съвсем различни очи! Все пак вече ще знаят, че точно там, сред прах, шум и сажди, се случват най-удивителните вълшебства, от които всеки има нужда, за да порасне.

 

Кой събира думи от уличните локви за своите дъждовни истории? Къде растат нотните дървета на графиня Фа Мажор? Може ли Краля на шишарките да владее оживена градска улица? Как да се справяме с обидните думи? Отговорите на тези въпроси сe таят из най-скришните местенца на улица „Оловна“.

 

 

Откъс от „Чудни приказки за порастване“ 

специален подарък за читателите на „Данибон“

 

Полицай Бретон

 

Полицай Бретон беше известен в целия квартал като строг пазител на реда. Рано сутрин прекосяваше улица „Оловна“ до оживеното кръстовище в центъра на града.

– Колко спретнат служител на закона! – възхищаваха се възрастните дами от опашката пред хлебарницата. – Каква походка! Каква осанка, изправен е като свещ!

– Бабо, полицаите свещени животни ли са? – попита на висок глас едно момченце. – От филмите знам, че трябва да се държим добре с тях и никой да не ги убива. Нали така било с кравите в Индия…

– Шшшт, искаш да те арестуват ли? – смъмри го баба му и сниши глас: – „Като свещ“ означава доста вдървен.

Истината е, че някои съседи се подиграваха на полицай Бретон зад гърба му.

– Прилича на картонена фигура. Как може да няма нито една гънка, нито едно петънце по панталона! Пък и тази коса над очите му! Как върши работата си, като не вижда половината неща?

Полицай Бретон имаше странния навик да носи полицейската си фуражка ниско нахлупена на главата. Това нямаше да е беда, ако не поддържаше много дълъг, гъст и сресан право надолу бретон. Така косата му плътно покриваше очите поне до половината. Ако не вирнеше брадичка, а той не го правеше често, виждаше единствено и само долната половина от света.

Сигурно сте съгласни, че всичко, което се намира долу и ниско, съвсем не е толкова забавно, колкото нещата нависоко. Какво ще виждате, ако скриете с длан горната половина на очите си? Тротоарни плочки. Кал, прах и дим от автомобилите. Смачкани дъвки и сухи листа. Обувки. Обувки. Обувки. Не е много приятно, нали?

А ако поставите ръката си отдолу, за да виждате само горната половина на света?

Ето едно облаче с бебешко краче! И друго, топнато във вечерния небесен конфитюр. Върховете на дърветата се подават между комините на къщите, а таванските прозорци вече светят. О, това трябва да е птиче гнездо, точно до петлето ветропоказател! Да не говорим за звездите нощем и за лястовиците на зазоряване! Чудни неща!

Полицай Бретон не познаваше цялото това великолепие. Даже напротив, съвсем рядко забелязваше нещо приятно, което го беше превърнало в един доста намусен и мълчалив човек. Но какво да се прави – ние, възрастните, умеем да измисляме разнообразни начини да се натъжаваме сами.

Всяка сутрин полицай Бретон изкачваше стълбичката към полицейската кабинка над оживеното градско кръстовище. Сядаше между шестте стъкла и вперваше поглед в потока от автомобили под краката си. От време на време щракваше едно копче, с което сменяше светлините на светофара, за да даде път на линейка или на пожарна кола. Това беше цялата му работа.

– Онзи човек горе май дори не мигва – гадаеха минувачите.

– Сигурно взема специално хапче за немърдане – хихикаха хлапетата от близкото училище.

– Глупости – внасяха яснота по-големите, – с този бретон може да проспи целия ден и никой да не забележи. Светофарът така и така си работи без него.

– Хайде, звънецът би, прибирайте се в час! – прекъсваше ги леля Серафима, училищната помощница, която почистваше двора след голямото междучасие. Беше вечно усмихната, пъргава и мъничко потайна. Всеки се чудеше как се справя с планините от боклуци след юнашкото хрупане в десет сутринта.

– Има пръсти от вятър – казваше за нея директорът на училището. – Помита всичко за нула време.

И сигурно беше така. Умееше да прави куп забавни неща, заради което децата много я обичаха. Подтичваше насам-натам из двора в сивата си престилка и умееше да ги забав-

лява по всевъзможни начини. Играеше дама, беше първокласен вратар и знаеше как да изсвири Котешкия марш с треньорската свирка. Наскоро бе донесла отнякъде огромно пъстро хвърчило, което всички в училището се надпреварваха да пускат.

– Пазете ни хвърчилото, лельо Серафима! – молеха децата и го връзваха бързешком за оградата. Тичаха в класните стаи, а вятърът го подемаше и по някакъв странен каприз на въздушните течения го държеше високо над старата сграда. Цялото бе в цветовете на дъгата, така че красеше и най-тъжното облачно небе.

– Разбира се, че ще го пазя – уверяваше ги леля Серафима, докато събираше хартийки, станиолчета и чашки. Разменяше по дума с някого от близката автобусна спирка, изхвърляше боклука и накрая сядаше на пейката, за да разплете връвчицата на хвърчилото или просто да му се любува.

Отсреща, в полицейската кабинка, полицай Бретон нямаше как да забележи хвърчилото. Нали гледаше все надолу – към потока от автомобили, а и в днешния ден най-вероятно съвсем не би му обърнал внимание.

От сутринта всичко бе тръгнало накриво. Още щом отвори вратата на стъклената си къщичка, застина.

„Сигурно съм забравил отворен прозорец снощи“ – беше първото, което си помисли. Огледа се, но не забеляза нищо нередно.

Под стъклото, точно до копчето, с което превключваше светофара, стърчеше малък зелен плик. Ако беше открил малък зелен алигатор, навярно нямаше да се учуди толкова. Освен необичайния цвят пликът си изглеждаше напълно нормален. Само дето нямаше получател. Моля, отворете! – пишеше върху зелената хартия.

Полицай Бретон не обичаше изненадите. Предпочиташе времето да се точи скучно и еднообразно, без някакъв си там странен зелен плик да се мъдри в собствената му полицейска кабинка.

– Сигурно взема специално хапче за немърдане – хихикаха хлапетата от близкото училище.

– Глупости – внасяха яснота по-големите, – с този бретон може да проспи целия ден и никой да не забележи. Светофарът така и така си работи без него.

– Хайде, звънецът би, прибирайте се в час! – прекъсваше ги леля Серафима, училищната помощница, която почистваше двора след голямото междучасие. Беше вечно усмихната, пъргава и мъничко потайна. Всеки се чудеше как се справя с планините от боклуци след юнашкото хрупане в десет сутринта.

– Има пръсти от вятър – казваше за нея директорът на училището. – Помита всичко за нула време.

И сигурно беше така. Умееше да прави куп забавни неща, заради което децата много я обичаха. Подтичваше насам-натам из двора в сивата си престилка и умееше да ги забав-

лява по всевъзможни начини. Играеше дама, беше първокласен вратар и знаеше как да изсвири Котешкия марш с треньорската свирка. Наскоро бе донесла отнякъде огромно пъстро хвърчило, което всички в училището се надпреварваха да пускат.

– Пазете ни хвърчилото, лельо Серафима! – молеха децата и го връзваха бързешком за оградата. Тичаха в класните стаи, а вятърът го подемаше и по някакъв странен каприз на въздушните течения го държеше високо над старата сграда. Цялото бе в цветовете на дъгата, така че красеше и най-тъжното облачно небе.

– Разбира се, че ще го пазя – уверяваше ги леля Серафима, докато събираше хартийки, станиолчета и чашки. Разменяше по дума с някого от близката автобусна спирка, изхвърляше боклука и накрая сядаше на пейката, за да разплете връвчицата на хвърчилото или просто да му се любува.

Отсреща, в полицейската кабинка, полицай Бретон нямаше как да забележи хвърчилото. Нали гледаше все надолу – към потока от автомобили, а и в днешния ден най-вероятно съвсем не би му обърнал внимание.

От сутринта всичко бе тръгнало накриво. Още щом отвори вратата на стъклената си къщичка, застина.

„Сигурно съм забравил отворен прозорец снощи“ – беше първото, което си помисли. Огледа се, но не забеляза нищо нередно.

Под стъклото, точно до копчето, с което превключваше светофара, стърчеше малък зелен плик. Ако беше открил малък зелен алигатор, навярно нямаше да се учуди толкова. Освен необичайния цвят пликът си изглеждаше напълно нормален. Само дето нямаше получател. Моля, отворете! – пишеше върху зелената хартия.

Полицай Бретон не обичаше изненадите. Предпочиташе времето да се точи скучно и еднообразно, без някакъв си там странен зелен плик да се мъдри в собствената му полицейска кабинка. Повъртя го в ръце, помириса, помисли и накрая внимателно разряза едната страна. Отвътре се подаде бяло листче.

Моля ви, хранете врабчетата на улица „Оловна“ – пишеше на него.

„Това трябва да е някаква шега! – каза си той. – Или може би грешка!“ Да, със сигурност беше грешка.

„Какво общо имам аз с врабчетата? Такива едни шумни, само вдигат врява и подскачат. Откъде накъде точно аз да ги храня!“

Понечи да хвърли писмото в коша, когато погледът му попадна върху ятото пухкави топчици отсреща. И преди беше виждал леля Серафима (през междучасието децата крещяха името £ на всеки две минути) да троши остатъците от кифлички и гевреци.

– Врабците – натърти ядосано. – НЕ СА МОЯ РАБОТА!

Дали му се стори, или не, но в този момент Серафима му махна. „Сигурно поздравява някого от спирката – помисли си той. – Да, явно ми се е сторило.“

Накрая полицай Бретон реши да забрави за писмото. Чакаше го напрегнат дeн. Автомобилите фучаха под краката му. Светофарът сменяше светлините си и само роякът врабчета около жената отсреща напомняше за странното писмо. Времето напредваше. Следобед слънцето напече през стъклата на полицейската кабинка. Усети, че го наляга дрямка, и…

Когато се събуди, разбра, че е минало много време. Мракът бързо прилапваше профучаващите нарядко автомобили. Не се виждаха пешеходци. Единствено жената с метлата отсреща все още се мотаеше около нещо, което от това разстояние не се виждаше добре. Може би беше въженце или нещо друго, завързано за оградата на училищния двор. Полицай Бретон не се запита какво. Не го интересуваха чуждите работи, а и беше време да се прибира.

– Ех, ама съм и аз един! – ядоса се на себе си. – Как можах да заспя! Добре, че не е минавала линейка или пожарна този следобед!

Бавно се изправи, приглади напред косата си и нахлупи ниско фуражката. Отвори вратата. Отвън го лъхна хлад с мирис на бензин. Стълбичката под краката му едва се виждаше. Под нея ивицата трева съвсем се мержелееше в тъмното. Погледна към пустите тротоари и големите жълти кръгове на уличните лампи. Това, което полицай Бретон не можеше да види, бе великолепното теменужено небе над улица „Оловна“.

Жалко. Жалко. Жалко. Жалко.

Направи крачка, после втора. Аха-а-а-х, изплъзна се една прозявка и в този момент…

В много приказки на това място авторът измисля я бананова обелка, я динена кора. Но тъй като настоящата история е съвсем истинска, ще ви кажа само, че човек, който върви съвършено изправен, а бретонът му покрива половината свят, е в голяма опасност да се подхлъзне по няколко тесни метални стъпала.

Харзу-у-у-л!

Кракът му полетя напред и мъжът се търкулна презглава по стръмната стълбичка на полицейската кабинка.

Дза-а-а-н! – издрънча челото му в последното стъпало. Фуражката хвръкна надалеч, а той се приземи по гръб в тревата.

„О-о-о-ох! Това ми е за наказание, задето спах на работното място“ – мина през главата му, докато се чудеше кое го боли най-много. Главата ли, ръката ли, или най-вече го беше срам…

– Господине – извика някой наблизо. Беше тих женски глас.

„Това пък откъде дойде! Не искам никой да ме вижда в това състояние – стисна очи полицаят. – Сигурно целият съм в кал и трева.“

– Господин Бретон, моля, погледнете, защото нямам много време! – настоятелно повтори гласът.

Бретон! Кой смееше да го нарича така!

Усещаше челото си като ударено с чук, врата си – схванат, а краката и ръцете си – като разглобени. Навярно униформата му, с която иначе много се гордееше, приличаше на смачкан вестник.

Отвори очи.

Онова, в което потопи поглед, го накара начаса да забрави болката. Никога не беше виждал такъв цвят! Небето приличаше на перуника, на коралов риф с милиони златни рибки, на огромно вълшебно животно с очи от брокат.

„Ама това пък какво е?“ Пред очите му щръкна нещо като дълга пръчка.

– Хванете се! – настоя гласът.

Отначало не видя жената, но я позна веднага щом се наведе по-ниско. Леля Серафима от училищния двор отсреща. Какво правеше тук?

– Великолепна вечер за пътуване – рече тя. – Ще ви помоля да не се бавите, че бързам!

– Моля? – не разбра полицаят.

– Понякога човек трябва да се подхлъзне и хубавичко да се натърти, за да направи важно откритие – продължи жената. Беше заета да завързва нещо за оградата на стълбичката към полицейската кабина.

„Всичко е видяла!“– помисли си полицай Бретон.

Серафима отново се наведе над него.

– Е, ще ставате ли, или ще си стоите така?

– Само минутка – помоли той. Искаше му се още малко да се наслади на небето. Беше забравил как изглеждат пролетните вечери. Опита се да завърти глава. Заболя го, но видя, че връвчицата в ръката на жената продължаваше нагоре и завършваше с нещо пъстро и леко. Плуваше високо над главите им и се сливаше с шеметните цветове на небето.

– Хвърчило – каза тя. – Детска работа.

– Да, спомням си – отвърна полицай Бретон, втренчен в парчето плат. – Най-страхотното забавление, когато бях-

ме деца. Тогава имах десетки хвърчила! – примигна, за да скрие влагата в очите си. – Кое от кое по-хубаво! Веднъж направих едно във формата на птица. Много се трудих. Събирах пера, лепих, рисувах. Изглеждаше невероятно! Плаках, когато вятърът го изтръгна от ръцете ми. Плаках много. Изчезна за минути и никога повече не го видях.

Жената беше спряла да се суети и слушаше внимателно.

– Сигурно затова не обичате небето.

– Какво? – сепна се мъжът. Какво му ставаше! Никога не беше разказвал тази история на непознат човек, и то докато лежи в такова състояние на тревата. Но иначе бе права, това си беше самата истина. Още тогава, преди толкова години, бе решил, че не иска да вижда повече онова небе, което беше отмъкнало най-голямата му мечта – да полети.

– Хайде, хванете се – подкани го отново Серафима и подаде пръчката. Оказа се дръжка на метла. Издърпа го от земята с неочаквана за слабичката £ фигура сила. – Нищо ви няма.

Полицаят се олюля леко, но бързо се съвзе и се огледа.

– Не си намирам фуражката.

– Няма да ви трябва повече – махна с ръка леля Серафима. – Само това ще ви кажа и вече наистина трябва да тръгвам.

Обърна се настрани и разкопча престилката си на училищна помощница. Оказа се, че под нея носи меки светли дрехи. Събу старите си обувки и ги подреди грижливо заедно с метлата до стълбата на полицейската кабина. Остана на тревата по чорапи. После се обърна с лице към него и нареди:

– Моля, отвържете въженцето, когато стигна горе. Ще го направите, нали?

Той я гледаше зяпнал.

Жената прихвана с две ръце връвчицата и ловко се закатери нагоре. Приличаше на акробат под цирков купол. Въженцето се олюляваше и извиваше, но леля Серафима напредваше сигурно към небето.

Гледаше смаян. Някъде по средата тя се обърна и извика:

– Свърших си работата на земята. Почистих каквото имаше за чистене. Отивам другаде!

Полицай Бретон кимна, без да разбира какво се случва. Гледаше как светлите £ чорапи се губеха все по-високо и по-високо в небето. Когато стигна до парчето плат, жената се обърна за последен път, махна с ръка за сбогом и се настани удобно отгоре му като върху летящо легло. Коприната се огъна леко и обгърна дребното £ тяло. После заплува на юг. Мъжът се наведе и без сам да знае защо, отвърза връвчицата.

– Нямате представа колко прах има сред звездите! – извика леля Серафима. Гласът £ се чуваше вече съвсем слабо. – Млечният път плаче за едно добро помитане…

Малко преди да изчезне зад покрива на старото училище, отекнаха последните £ думи:

– Не забравяйте за врабчетата-а-а!

„Врабчетата! О, ето от кого било писмото сутринта!“ – сети се за зеления плик полицай Бретон. После дълго гледа небето.

* * *

На следващата сутрин улица „Оловна“ щеше да стане свидетел на необичайна гледка.

Рано сутринта най-строгият пазител на закона се нареди първи на опашката за хляб. Изглеждаше както никога – гологлав и усмихнат. Изчака търпеливо да отворят и купи две големи питки топъл хляб. Дали защото днес не носеше фуражка, или заради новата му прическа, погледът му сияеше ясен и открит. Рееше се в небето, сякаш търсеше нещо. Може би диреше парче пъстра коприна или просто се наслаждаваше на бляскавото утро.

Не знам. Дори измислячите на приказки не знаят всичко за своите истории.

Във всеки случай полицаят щеше да прекара обедната си почивка навън в ронене на трошици хляб за цял рояк врабчета. И щеше да се усмихне веднъж. Може би дори два пъти, докато прибираше чифт стари обувки, една смачкана полицейска фуражка, престилка в оловносиво и метла с дълга дръжка, за да му напомнят понякога за онази детска мечта, полетяла към Млечния път.

 

Още за книгата можете да прочетете на сайта на Софтпрес.

 

Читателите на Danybon могат да поръчат тази и други книги с 20% отстъпка от сайта на Софтпрес www.soft-press.com с използването на промокод Danybon20. Кодът се въвежда при завършване на поръчката.  

„Софтпрес“ е партньор на „Данибон“ в инициативата „Представи се“.

За Издателство "Софтпрес"

Създадено през 1994 година като издателство за компютърна литература, днес „Софтпрес“ е едно от най-големите издателства в България с богато портфолио, което напълно отговаря на мотото „Книги за цялото семейство“. В каталога на "Софтпрес" присъстват над 1400 заглавия, които включват детски образователни и занимателни книги, художествена литература; самоучители, речници и помагала по чуждоезиково обучение, пътеводители, популярна психология, компютърни справочници, специализирани издания от областта на медицината, архитектурата, маркетинга и мениджмънта.