Рубрики
Начало » Представи се » Подарете приказен Ден на детето с книжките от поредицата „Приказна съкровищница“

Подарете приказен Ден на детето с книжките от поредицата „Приказна съкровищница“

Японски, индийски и африкански приказки

Откъси – подаръци от издателство „Софтпрес“ за приятелите на „Данибон“

 

prikazki softpress

 

Приказките от детството са вълшебните светлинки в съзнанието ни, по които се ориентираме цял живот. Когато са разказани с любов, те озаряват въображението ни и го превръщат в най-великия художник.

На пазара вече са и трите най-нови книги в поредицата. Чрез тях малчуганите ще получат възможност да се запознаят с екзотичните приказки, родили се в сърцето на Африка, Индия и Япония и да надникнат в един непознат и далечен свят.

Пъстрата палитра от африкански легенди и приказки, предавани от поколение на поколение в продължение на столетия  ще заплени и очарова читателите от всички възрасти.  Индия е древна страна, в която все още са живи някои традиции, вярвания и обичаи от отдавна отминали времена. Те са превъплътени в чудните и пъстри народни приказки, в които се срещат добри и зли духове, божества, йоги, факири, разкошни храмове, дворци и чудеса.  Япония е безкрайно далеч, но въпреки това много от приказките, с които растат японските деца удивително приличат на нашите. Японските приказки са скътали в себе си древни предания и легенди от чуден непознат свят, в който живеят и добри, и лоши приказни същества.

Прочетени самостоятелно или с вълшебния глас на мама, книжките от поредицата „Приказна съкровищница“ на издателство „Софтпрес“ са чудесно начало на детското пътешествие в страната на вълшебните приказки. Всяко от цветните томчета представя някои от най-важните приказки, които всяко дете трябва да знае, за да израсне с вяра в чудесата и добро сърце.

 

Три приказки – подаръци от издателство „Софтпрес“ за приятелите на „Данибон“ 

 

Вещицата от планината Тофукуяма

 

qponski

Това се случило много, много отдавна. В подножието на планината Тофукуяма се гушело малко селце. Жителите му разказвали, че на върха на планината живеела вещицата Кикора – от страшна по-страшна и от зла по-зла. Селяните се страхували да ходят нагоре в планината, за да не я срещнат някъде.

Веднъж над планината Тофукуяма изгряла огромна кръгла луна. Жителите на селцето се събрали и всички заедно тръгнали нагоре да ? се любуват. Ала щом започнали да се приближават към върха, ненадейно се извил бурен вятър, забрулил листата на дърветата и някъде отгоре проехтял страшен глас:

– Чуйте ме, хора! Това съм аз, господарката на планината Тофукуяма! Сполетя ме нещастие! Вчера родих детенце, но няма с какво да го храня. Затова искам да ми донесете оризови питки, но да са повечко, защото иначе синчето ми ще умре. Ако не изпълните желанието ми, ще сляза от върха и ще ви изям всичките!

Селяните се изплашили донемайкъде и хукнали с все сила надолу към домовете си. А като се поокопитили от уплахата, пак се събрали да се посъветват и да решат какво да правят. „Няма как да не изпълним желанието на вещицата Кикора – мислели си те. – А и за детенцето ни е жал, макар че е рожба на вещица, не можем да го оставим да умре от глад, все пак е дете!“

Събрали те кой колкото ориз имал в дома си и изпекли питки – цяла планина. После дошъл ред да решат кого да изпратят при Кикора.

– Нека Камаясу и Хонроку отидат! – предложил старейшината. – Те са най-храбри от всички в селото.

Храбреците започнали да се противят, не били съгласни да ходят при вещицата. Ами ако вземе, че ги изяде?

– Как да отидем при Кикора, след като не знаем пътя? – оправдавали се те.

Тогава напред излязла една грохнала от годините си старица и казала:

– Аз знам как да намеря вещицата в гората, но съм престаряла и нямам сили да нося питките. Нека двамата храбреци тръгнат с мен, аз ще им покажа пътя.

Така и направили. Камаясу и Хонроку, колкото и да не им се искало, тръгнали със старицата към върха на планината. Вървели, вървели и вече били съвсем близо, но се уморили и седнали да си починат. В този миг току над главите им проехтял гласът на страшната вещица:

– Май не бързате много-много да ми дойдете на гости! Донесохте ли питките?

Храбреците се разтреперили като листа, брулени от вятъра.

– Олеле, ще ме хване! – изпищял единият.

– Олеле, ще ме изяде! – изкрещял другият.

Те захвърлили питките, втурнали се да бягат и се затъркаляли като бурета надолу по склона на планината. Старицата плеснала с ръце и извикала:

– Къде хукнахте, бе?! Как ще отнеса питките сама?

Викала, викала, ала напразно – от двамата храбреци не останала и следа. Старицата въздъхнала и продължила сама пътя си до пещерата, където живеела вещицата. Влязла вътре и казала:

– Здравей, Кикора, донесохме ти оризови питки от селото ни. Не искаме детенцето ти да умре от гладна смърт.

– Благодаря – усмихнала се вещицата. – Трудно ми е да живея сама тук, няма кой да ми помогне. А къде са питките?

– Доста са тежки за мен – отговорила старицата. – Можеш ли да ми помогнеш и да ги внесеш вътре? Ето ги там, на пътечката.

– Ей сега ще стане! – зарадвала се Кикора. – Хайде, синко, изтичай да донесеш питките!

Старицата се смаяла: как така бебе, едва вчера родено, ще носи толкова тежко нещо? А като видяла как от тъмния ъгъл на пещерата се появило дете, израсло като канара, което изтичало навън и веднага се върнало с всичките оризови питки, направо загубила ума и дума от изненада.

Вещицата Кикора и синът й започнали да ядат лакомо питките и да ги хвалят:

– Ама, че вкусно! Ама, че сладко! Ммм, много по-добре, отколкото да дъвчем хора и кончета!

Поседяла, поседяла старицата в пещерата на вещицата още малко и по едно време рекла:

– Време ми е вече да се връщам вкъщи. Доста се заседях – дано не съм ви досадила.

Вещицата Кикора се натъжила.

– Постой още малко! – помолила я тя. – Много ми е скучно тук. Остани да поживееш при мен. Не се бой, няма да ти направя нищо лошо.

Нямало какво да направи старицата и останала да живее в пещерата при вещицата. Помагала й с каквото можела – готвела, чистела, гледала детето.

Минала есента и зимата вече се изнизвала, когато един ден Кикора седнала край старицата и казала:

– Дойде време да те пусна да си вървиш. С теб ми беше хубаво, но ти си човек и трябва да живееш с хората. За да ти се отблагодаря, ще ти направя подарък.

И тя й подала едно парче чудно красив плат – брокат, извезан със златна и сребърна сърма. После вещицата махнала с ръка и в същия миг задухал ветрец. Той подхванал старицата и леко-леко я спуснал в селото, точно пред нейната къща.

А там никой не очаквал да я види повече. Всички смятали, че злата вещица отдавна е изяла старата жена. И ненадейно – що да видят: старицата стои насред селото и държи нещо в ръце! Селяните се зарадвали и започнали да я разпитват:

– Как успя да избягаш от вещицата?

А старицата се засмяла и казала:

– Вещицата от планината Тофукуяма не е нито зла, нито страшна!

И показала на всички подаръка, който й дала Кикора. После отрязала от плата едно парче и ушила красиви дрехи на внучетата си. Но най-изненадващо и за нея, и за другите жители на селото било, че колкото и да режела от плата, той не намалявал. Така цялото село се пременило с дрехи от брокат, извезан със златна и сребърна сърма!

Оттогава хората в околността заживели в охолство. Сприятелили се с вещицата и вече не се страхували да ходят до върха на планината Тофукуяма. А в знак на благодарност Кикора ги защитавала от всякакви беди и несгоди. Жителите на селото престанали да боледуват. Разказват дори, че децата им никога не кашляли.

 

Брахманът и върколакът

 

индийски

Преди много, много години живял един брахман. Той бил толкова беден, че дори не можел да се ожени. Мислил, мислил и намислил да тръгне да обикаля къщите на богатите хора, за да проси подаяние, и така да събере пари за сватба и подаръци за родителите на бъдещата си жена.

Дълго време ходил брахманът с протегната ръка, докато не събрал толкова, колкото му трябвало. Когато дошло време, отпразнували сватбата. Младоженецът завел жена си у дома и двамата заживели в мир и разбирателство. Само че нямали пари и често си лягали гладни.

Брахманът разбрал, че така не може да се живее, и един ден казал на майка си:

– Мила ми майко, виждаш колко ми е трудно да издържам семейството. Ще замина за някоя далечна страна да припечеля нещо. Сигурно няма да се върна скоро, затова ще ти оставя всичко, което имам. Моля те да пазиш и себе си, и жена ми!

Майката благословила сина си и той тръгнал на дълъг път.

Още същата вечер на вратата на бедната къщурка се почукало. Младата невеста отворила и ахнала от изненада – пред нея стоял мъжът ?! Но това не бил брахманът, а върколак, който приел неговия облик. Жената го попитала:

– Какво се е случило? Защо се върна толкова бързо? Нали каза, че заминаваш за дълго?

– Днес не е благоприятен ден за отпътуване – отговорил върколакът. – Затова реших да се върна. И освен това намерих малко пари. Ще ни стигнат да се прехранваме.

Така върколакът се настанил в дома на брахмана и заживял като роден син на старата жена и съпруг на младата. Никой не забелязал измамата – нито съседите, нито роднините, нито приятелите, защото върколакът и истинският брахман си приличали като две капки вода.

Минали няколко години, брахманът се върнал от странстване и какво да види – в къщата му живеел друг човек, който изглеждал точно като него!

– Кой си ти и какво търсиш тук? – попитал върколакът.

– Кой съм аз ли? – ядосал се брахманът. – По-добре ми кажи ти кой си! Аз се върнах в родния си дом при майка си и жена си!

– Я не говори глупости, човече! – казал върколакът. – Всички знаят, че това са моят дом, моята майка и моята жена! Аз живея тук, откакто се помня! Как можеш да твърдиш, че това е твоят дом? Да не би да си се побъркал?

И върколакът изгонил брахмана от къщата му. Ами сега? Клетият мъж отишъл при царя и му разказал какво се е случило.

Владетелят изслушал и него, и неговия двойник, но така се объркал, че не знаел какво да прави и как да отсъди: и единият имал право, и другият. Брахманът ходел при царя всеки ден и го молел да му върне дома, майката и жената, но той все отлагал и отлагал решението си и казвал: „Ела утре!“

И така времето си минавало. Брахманът излизал от царския дворец отчаян, ронел сълзи и нареждал:

– Как да живея по този начин? Някакъв долен измамник е заграбил дома ми заедно с майка ми и жена ми, а мен ме изгони навън като куче! А пък царят протака, защото не може да отсъди! Що за цар е това?

Къщата на брахмана била в покрайнините на града. На-близо имало ливади, където пасели стада крави. Под едно голямо дърво се събирали пастири и играели игра, в която един от тях бил цар, а другите – негови съветници, стражи и придворни.

Пастирският цар от доста време наблюдавал как брахманът се върти около къщата на друг брахман, плаче и се вайка. Той също не можел да разбере кой от тях какъв е, защото двамата изглеждали абсолютно еднакво.

И ето че един ден зърнал пак брахмана облян в сълзи и изпратил стражите си да го доведат.

– Ела с нас, брахмане! – казали те. – Царят те вика!

– Защо? – учудил се брахманът. – Нали току-що бях при него и той ми каза да се върна утре. Защо съм му притрябвал?

– А-а, не онзи цар, а нашият, пастирският цар – отговорили стражите.

– Какъв е този пастирски цар? – попитал брахманът.

– Ела с нас и ще видиш! – рекли пастирите.

И брахманът отишъл с тях.

– Гледам те, брахмане, и се чудя защо плачеш и се вайкаш всеки ден – рекъл пастирският цар. – Кажи ми какво те мъчи, пък може и да ти помогна!

Брахманът въздъхнал тежко и разказал на пастирите тъжната си история от край до край.

– Ясно – поклатил глава пастирският цар. – Мога да ти помогна, но царят трябва да разреши аз да се заема с това.

Брахманът отишъл при царя и го помолил за разрешение да се обърне за помощ към пастирския цар. На владетеля му било омръзнало от неговите оплаквания и много се зарадвал.

– Добре, нека пастирският цар реши кой крив, кой прав! – казал и с чиста съвест отишъл на лов.

На другата сутрин пастирите се събрали под голямото дърво. Дошли и двамата брахмани – истинският и мнимият. Пастирският цар, който вече бил наясно с историята, донесъл едно гърне с тясно гърло, сложил го пред себе си и се приготвил да слуша.

Всичко било като в истински съд – първо говорил единият, после – другият брахман. След като ги изслушал внимателно, пастирският цар отсъдил:

– Е, сега вече всичко е ясно! Взех решение. Виждате ли това гърне? Който от вас успее да влезе в него, той е истинският стопанин на къщата. Хайде да ви видя! Почвайте!

– Какви са тези глупости? – разсърдил се брахманът. – Както виждам, ти си един прост пастир без капка ум в главата! Как си го представяш това човек да се мушне в гърне?!

– Щом не можеш да го направиш, значи не си истинският стопанин на къщата – отсякъл пастирският цар и се обърнал към върколака. – А ти какво ще кажеш? Ако се мушнеш в гърнето, къщата, майката и жената са твои!

– Разбира се, че мога! – отговорил върколакът.

Пред очите на всички мнимият брахман се превърнал в малка буболечка и влязъл в гърнето. Пастирският цар тутакси запушил тясното гърло със здрава тапа и обявил пред всички присъстващи:

– Сега стана ли ви ясно кой е истинският стопанин? А ти, брахмане, вземи това гърне и го хвърли в морето! После се прибери у дома при майка си и жена си и живей спокойно!

Брахманът направил това, което му казал пастирският цар, и оттогава в малката къщичка всички заживели щастливо!

 

 Досетливата девойка

 

 африканскиВ едно малко селище, сред китна долина, живеел селянин с единствената си дъщеря. Девойката била толкова красива, че хората не можели да откъснат очи от нея. Тя била и добра къщовница – умеела да готви коя от коя по-вкусни гозби, да шие, да преде, да тъче и скромната им къща светела от чистота. Красивата девойка била сладкогласна като славей. Запеела ли, всички се спирали да я слушат и на душите им ставало весело или им олеквало, ако имали някакви грижи.

Върволица млади мъже идвали в селището да я искат за жена, но тя всеки път им отговаряла:

– Малка съм още да се задомявам – и продължавала да живее с баща си.

Така минали година-две и веднъж на вратата им потропали двама снажни и хубави мъже.

Единият момък се усмихнал и рекъл:

– Дошъл съм при теб, девойко.

И другият момък казал:

– Дошъл съм при теб, девойко.

А тя ги попитала:

– Какво ви води тук, в скромния ни дом?

Единият пак се усмихнал и отговорил:

– Много ми харесваш и дойдох да те искам за жена.

И другият отвърнал същото.

Девойката се объркала и не знаела какво да каже. Изтичала при баща си и му прошепнала:

– Татко, помогни ми. Не мога да се оженя и за двамата.

Бащата помислил, помислил, а после излязъл при момците, огледал ги добре и спокойно казал:

– Сега не мога да реша кого от вас да предпочета за свой зет. Ще ви кажа само, че мъжът на дъщеря ми трябва да е добър и трудолюбив. Елате пак утре и ще видим какво умеете наистина.

Двамата млади мъже си тръгнали, а бащата на девойката отишъл на пазара и купил парче небесносиня коприна.

На сутринта, слънцето току-що било изгряло, момците вече чакали на прага.

Бащата отворил, поканил ги вътре, повикал дъщеря си и казал и на тримата:

– Няма как дъщеря ми да се ожени и за двама ви. Затова трябва да се убедя кой от вас е по-достоен да стане мой зет.

Той разделил коприната на две равни части и продължил:

– Давам ви по едно парче коприна. Искам всеки от вас да ушие от нея рокля за дъщеря ми. Който успее да завърши пръв работата, на него ще я дам за жена. Няма да скучаете, защото тя ще работи заедно с вас – ще ви преде конците.

Бащата им дал ножици и игли, а после отишъл да си свърши това-онова. Тримата млади се захванали за работа. Ала девойката вече знаела това, което не знаел нито баща ?, нито двамата млади мъже. Тя се влюбила в единия от тях и искала да се ожени за него – за никого другиго. Но как да му помогне да ушие пръв роклята? Предяла конци и мислела, предяла и мислела и накрая се досетила какво да направи. Продължила да преде усърдно конците, но за този, когото харесвала, ги правела къси – точно, колкото трябвало да са, а за другия – два пъти по-дълги.

Младите мъже работели с жар и умение, ала докато избраникът на девойката успявал да направи два бода, другият правел само един. Дългият конец се оплитал и се връзвал на възелчета. Момъкът го късал, започвал отново, а конецът пак се оплитал. Така досетливата девойка помогнала на единия да работи два пъти по-бързо от другия.

По пладне бащата дошъл при тях и попитал:

– Е, готови ли сте вече?

– Още не – отговорили двамата кандидати за ръката на дъщеря му и продължили да шият, без да вдигат глава.

Минали три часа. Бащата пак дошъл да види дали роклите са вече готови, ала получил същия отговор.

Когато дошъл за трети път, избраникът на досетливата девойка скочил и сияейки от радост, му подал умело ушитата от него небесносиня рокля.

– Поздравявам те, млади момко! – рекъл бащата. – Ти пръв свърши работата си и заслужаваш да станеш мой зет.

След това се обърнал към другия:

– Но и ти, приятелю, не загуби напразно времето си. Вземи за спомен роклята, която уши със собствените си ръце. Ще дойде време и ще я подариш на девойката, която ще се ожени за теб.

Така всички били доволни. А най-доволна била досетливата девойка, защото помогнала на съдбата и станала жена на момъка, в когото се влюбила. Но дори след много-много години, тя не признала пред никого за това.

 

 

С пожелание за приятно четене и приказен Празник на детето!

За Издателство "Софтпрес"

Създадено през 1994 година като издателство за компютърна литература, днес „Софтпрес“ е едно от най-големите издателства в България с богато портфолио, което напълно отговаря на мотото „Книги за цялото семейство“. В каталога на "Софтпрес" присъстват над 1400 заглавия, които включват детски образователни и занимателни книги, художествена литература; самоучители, речници и помагала по чуждоезиково обучение, пътеводители, популярна психология, компютърни справочници, специализирани издания от областта на медицината, архитектурата, маркетинга и мениджмънта.