Рубрики
Начало » Представи се » „Убийството на художника“ – интелигентен криминален роман с детектив от старата школа ОТКЪС ОТ КНИГАТА

„Убийството на художника“ – интелигентен криминален роман с детектив от старата школа ОТКЪС ОТ КНИГАТА

Ubiistvoto_na_hudozhnika_cover„Убийството на художника“ на Луиз Пени е криминален роман, написан интелигентно и с богат език, а загадката около смъртта на възрастната художничка Джейн Нийл не отстъпва по нищо и на най-заплетените сюжети на Агата Кристи.

Романът се отличава с аристократична и елегантна атмосфера и на страниците му няма да откриете обичайни за жанра елементи като садистичен сериен убиец и напрегнато преследване. Не, в идиличното канадско селце Трите бора ще ви посрещне сплотена и задружна общност, която вярва, че смъртта на госпожица Нийл е нещастен случай.

С разследването на случая е натоварен главен инспектор Арман Гамаш от квебекската полиция. Когато той и екипът му пристигат от Монреал в Трите бора и разкриват, че възрастната художничка е станала жертва на чудовищно престъпление, местните хора са потресени.

Арман Гамаш е изключителен персонаж, който ще ви заплени със своята човечност и емпатия. Той е герой на десет от романите на канадската писателка Луиз Пени – единствения в света петкратен носител на престижната награда за криминална литература „Агата Кристи“. Гамаш е детектив от старата школа, за него са важни не просто уликите. Той наблюдава и разговаря. Слуша какво му казват и какво премълчават хората. С каква интонация и жестове подчертават или омаловажават думите си разпитваните.

Louise-Penny

 

Едно от големите достойнства на романа (освен интригата, която определено е на ниво) е, че посланията на Луиз Пени се вписват прекрасно в общата атмосфера и сюжета на книгата, без да звучат назидателно и насилено. Те осигуряват на читателя храна за размисъл дори и след като отгърне последната страница на книгата.

 
Откъс от книгата – подарък от издателство „Софтпрес“ за приятелите на „Данибон“

 

„Убийството на художника“

 
ГЛАВА ПЪРВА

 

Госпожица Джейн Нийл предаде богу дух сред утринната мъгла в неделя сутрин, ден преди Деня на благодарността. Беше същинска изненада. Смъртта й не бе естествена, освен ако не смятате, че всичко, което ни спохожда, е естествено. Ако приемем, че е така, то Джейн Нийл бе крачила към този окончателен момент през всичките седемдесет и шест години от живота си, преди смъртта да я срещне в прекрасните кленови гори в покрайнините на селцето Трите бора. Лежеше на земята, разперила ръце и крака, сякаш правеше снежни ангели насред ярките крехки листа.

Главен инспектор Арман Гамаш от Surete du Quebec приклекна; коленете му изпукаха като изстрел от ловна двуцевка; едрите му ръце зашариха вещо над дребното алено петно върху плетената жилетка на жертвата, сякаш бе магьосник, способен да излекува раната и да върне жената към живот. Но не беше магьосник. Tакава дарба не притежаваше, но за щастие, разполагаше с други. До ноздрите му достигна миризма на нафталин, ароматът на баба му. В нежните добродушни очи на Джейн се четеше изненада от срещата им.

За него тази среща наистина беше изненадваща. Това бе малката му тайна. Не че някога през живота си беше срещал жената. Не. Малката му тайна беше, че макар и на петдесет и няколко години, в пика на продължителната му и към момента замряла кариера, насилствената смърт все още успяваше да го изненада. Изненадваща особеност за началник на отдел „Убийства“ и навярно една от причините да не се издигне по-високо в циничните среди на квебекската полиция. При всеки следващ случай се надяваше, че е станала някаква грешка и убийство няма. Вкочаненото тяло на госпожица Нийл обаче разсея всичките му надежди. Гамаш се изправи с помощта на инспектор Бовоар, закопча подплатения си шлифер и се замисли.

Само преди няколко дни Джейн Нийл закъсня за друга среща. Беше се уговорила със старата си приятелка и съседка Клара Мороу да се срещнат на кафе в селското бистро. Клара седна на масата до прозореца и зачака. Търпението не беше сред силните й страни. Тялото й видимо се тресеше от комбинацията на чаша cafe au lait и собствената й нервност. Втренчи се през стъклото към затревения селски площад, към старите къщи и кленовете, които опасваха бистрото от всички страни. Обагрените в червено и пурпурно дървета бяха може би единственото променящо се нещо в това старо селище.

Видя един камион да навлиза бавно в селцето по улица „Мулен“, върху предния капак на който бе проснато безжизненото тяло на кошута с красиво изпъстрена козина. Товарният автомобил заобиколи бавно бистрото и принуди пешеходците да застинат на място.

Ловният сезон бе открит и сега околностите на селото бяха ловна територия. Ловци като тези обаче идваха най-вече от Монреал и други големи градове. Вземаха под наем камиони и се провираха като хипопотами през калните селски пътища на зазоряване или по здрач в преследване на елени. Зърнеха ли плячка, безшумно спираха, излизаха от камиона и стреляха. Клара беше наясно, че не всички ловци са такива, макар броят им да не бе малък. Те привързваха елена към предния капак на автомобила и обикаляха наоколо с твърдата убеденост, че мъртвото животно някак неимоверно повишава авторитета им.

Всяка година ловците лишаваха от живот крави, коне и домашни любимци и се избиваха помежду си. Колкото и странно да звучи, понякога дори прострелваха сами себе си, водени навярно от някакво психотично опиянение, при което се възприемаха за плячка. Умните хора бяха наясно, че някои от ловците – макар и не всички – се сблъскват с непреодолима трудност, когато се опитват да различат бор от човек.

Клара се зачуди какво ли става с Джейн. Тя рядко закъсняваше, така че нямаше за какво да й се сърди. Клара лесно прощаваше почти всичко на почти всеки. Твърде лесно, както често я упрекваше съпругът й Питър. Но тя си имаше една малка тайна. Всъщност не забравяше всичко опростено. Повечето неща – да. Някои обаче си къташе тайно, за да си ги припомня в моменти, когато й бе нужна утеха заради грубостта на околните.

На масата имаше брой на вестник „Монреал газет“, посипан с трохи от кроасан. Сред тях надзъртаха няколко заглавия: „Партия Квебек обещава да организира референдум за независимост“, „Полицията залавя наркотрафиканти в селските райони“, „Изчезване на стопаджии в парк Тремблан“.

Клара отмести поглед от мрачните новини. Двамата с Питър отдавна бяха прекратили абонамента си за монреалските вестници. Невежеството наистина беше благодат. Предпочитаха местния „Уилямсбърг каунти нюз“, в който можеха да прочетат за кравата на Уейн, как Гилен посреща внуците си или пък за наддаването за един юрган в старческия дом. Понякога се чудеше дали по този начин бягат от действителността и отговорностите. После осъзнаваше, че пет пари не дава за това. Пък и научаваше всичко, което й бе нужно, точно тук – в бистрото на Оливие, скътано в сърцето на Трите бора.

– Пак си се отнесла нейде из облаците – прозвуча познатият и така любим глас. Пред нея стоеше Джейн – усмихната и с порозовяло от есенния студ лице. Беше останала без дъх, тъй като пресече почти тичешком селския площад. – Извинявай, че закъснях – прошепна в ухото на Клара, докато двете се прегръщаха. Едната бе дребна, пухкава и задъхана, другата – трийсет години по-млада, стройна и все още превъзбудена от кофеина. – Трепериш от притеснение – отбеляза Джейн, след като на свой ред поръча чаша cafe au lait и се настани на масата. – Не знаех, че си толкова загрижена за мен.

– Дърта вещице! – изсмя се Клара.

– Тая сутрин определено бях такава. Чу ли какво стана?

– Не, какво се е случило? – приведе се Клара над масата, нетърпелива да чуе новината.

Двамата с Питър бяха прекарали известно време в Монреал в покупки на платна и бои за работа. И двамата бяха художници. За разлика от нея Питър имаше успех. До този момент Клара още не бе получила признание и – както тайно подозираха повечето й приятели – имаше голяма вероятност това да си остане така, ако продължаваше да упорства с непонятните си творби. Клара трябваше да признае, че серията й от картини с утроби на воини оставаха до голяма степен неразбрани от купувачите на произведения на изкуството; занаятчийските й изделия с буйни коси и несъразмерни крака обаче се радваха на известен успех. Продала бе една от куклите. Останалите – приблизително петдесет на брой – мируваха в мазето на къщата им, заприличало на снимачно студио на „Дисни“.

– Не! – прошепна искрено удивена Клара след няколко минути. Прекарала бе двайсет и пет години от живота си в Трите бора, без изобщо да чуе за престъпление. Хората тук заключваха вратите си само когато се събираше реколтата, и то за да не изсипват съседите кошници с тиквички в двора им. Разбира се, според онова заглавие във вестника имаше още една култура, която се радваше на не по-малка популярност от тиквичките – марихуаната. Онези, които нямаха общо с нея обаче, обикновено се правеха, че не я забелязват.

Други престъпления тук нямаше. Липсваха кражби с взлом, прояви на вандализъм или нападения. В Трите бора нямаше дори полицейски участък. От време на време Робер Лемио от близката Surete правеше по някой кръг около бистрото, колкото да се покаже, което беше съвсем излишно.

До тази сутрин.

– Да не е някакъв майтап? – Клара още не можеше да възприеме това, което й бе описала Джейн.

– Не. Не беше майтап – отвърна другата жена. – Едно от момчетата се изсмя. Сега като се замисля, звукът ми се стори познат. Не беше весел смях. – Джейн впи ясните си сини очи в лицето на Клара. В тях се четеше неподправено изумление. – Напомни ми за нещо, което съм чувала като учителка. Слава богу, не много често. За звука, който момчетата издават, когато причиняват болка на някого и изпитват наслада. – Потрепери при спомена и се загърна плътно в жилетката си. – Много гаден звук. Радвам се, че поне ти не беше там в този момент.

Изрече тези думи точно когато по-младата жена протегна ръце над кръглата маса и улови дребната й студена ръка. С цялото си сърце Клара желаеше да бе преживяла това вместо Джейн.

– Но нали каза, че били само някакви си хлапета?

– Носеха скиорски маски, така че ми беше трудно да ги позная, но мисля, че успях.

– Кои бяха?

– Филип Крофт, Гюс Хенеси и Клод Лапиер. – Преди да изрече шепнешком имената, Джейн се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва.

Клара познаваше и тримата. Не бяха точно деца за пример, но и не бяха способни на такива неща.

– Сигурна ли си?

– Не – призна Джейн.

– По-добре не казвай на никого.

– Късно е вече.

– Какво искаш да кажеш?

– Изрекох имената им тази сутрин, по време на случката.

– Сигурно си ги казала шепнешком? – Клара усети, че й премалява. „Дано да си, дано да си…“ – заповтаря безмълвно.

– Изкрещях ги. – След миг Джейн побърза да се оправдае, видяла ужасеното изражение на приятелката си. – Исках да ги спра. И успях. Спряха.

Гледката на тичащите и препъващи се нагоре по улица „Мулен“ момчета още бе пред очите на Джейн. Хлапакът с яркозелената маска се обърна да я изгледа. Ръцете му още бяха омазани с хлъзгавия патешки тор. Същия, който бе струпан пред къщите за цветните насаждения и още не бе разпръснат. Прииска й се да бе видяла изражението на момчето. Беше ли ядосано? Уплашено? Развеселено?

– Значи имаш право. За имената им, имам предвид.

– Вероятно. И за миг не ми е хрумвало, че ще доживея ден, в който това да се случи тук.

– Затова ли закъсня?

– Да. Всъщност, не.

– По-неясна от това можеш ли да бъдеш?

– Може би. Ти си в журито за следващата изложба на „Артс Уилямсбърг“, нали?

– Да. Имаме сбирка днес следобед. И Питър ще участва. Защо? – Клара затаи дъх. Възможно ли бе това да е причината? След толкова много коткане, нежно насърчаване и понякога недотам деликатно настояване от нейна страна щеше ли Джейн най-накрая да го направи?

– Готова съм. – И приятелката й въздъхна. Въздишката бе толкова голяма, че издуха в миниатюрен ураган трохите от кроасан, посипали първата страница на вестника в скута й. – Закъснях, защото трябваше да взема решение – поясни бавно Джейн, а ръцете й видимо затрепериха. – Имам картина, с която искам да участвам в изложбата.

След тези думи тя заплака.

Открай време творбите на Джейн бяха публична тайна в Трите бора. Нерядко се случваше някой местен да се натъкне на нея и опънатия й триножник в горите или на някоя поляна. Тя обаче всеки път караше хората да се закълнат, че няма да я приближават и да поглеждат платното й – сякаш ставаха свидетели на нещо почти неприлично, за което не бива никога да продумат. Клара бе видяла Джейн вбесена за първи и последен път, когато Габри се промъкнал зад гърба й, докато рисувала. До този момент той приемал на шега предупрежденията й към околните да сдържат любопитството си, когато тя рисува.

Оказало се обаче, че е сбъркал. Тя била абсолютно сериозна в предупреждението си.

Двамата възстановиха нормалните си взаимоотношения едва месеци след този инцидент – бяха се почувствали предадени един от друг. Вродената им доброта и взаимната им привързаност бяха успели да излекуват травмата. При все това този случай им бе като обеца на ухото.

Никой нямаше право да надзърта в платното на Джейн.

Но явно тази забрана вече не бе в сила. Сега възрастната жена бе така разтърсена, че седна и заплака. Клара изпита истински ужас. Тя се огледа крадешком, надяваше се никой да не ги гледа, а в същото време отчаяно й се щеше някой да ги наблюдава и да знае как да постъпи. После си зададе простия въпрос, до който често прибягваше: „Как би постъпила Джейн?“ Отговорът беше ясен. Джейн би я оставила да се наплаче. Ако се наложеше, би й позволила да строши някоя и друга чиния дори. Освен това Джейн не би избягала. След отминаването на бурята тя щеше да бъде тук. Накрая щеше да прегърне Клара, да я утеши и да й каже, че не е сама. Че никога няма да я изостави. Затова сега Клара само седеше, наблюдаваше и чакаше. Разбра каква агония е безсилието да направиш каквото и да било. Плачът бавно стихна.

Клара се изправи неестествено спокойна. Взе Джейн в обятията си и усети как ставите й изпукаха. После изрече малка благодарствена молитва към боговете на милосърдието. Милосърдието да плачеш и милосърдието да наблюдаваш.

– Джейн, ако знаех, че излагането на картините ще ти причини подобна болка, никога не бих те карала да ги показваш. Толкова съжалявам.

– О, не, скъпа. – Двете бяха седнали отново и Джейн се пресегна през масата, за да поеме ръцете на Клара. – Ти не разбираш. Това не са сълзи от болка. Не. Просто неочаквано се зарадвах. – Джейн се втренчи някъде в далечината и кимна, сякаш водеше поверителен разговор. – Най-накрая.

– Как си нарекла картината?

– „Един ден от събора“. Показва заключителното шествие на селския събор.

И така в петъка преди Деня на благодарността поставиха картината на един триножник в художествената галерия „Уилямсбърг“. Обвита бе в пергаментова хартия и завързана с лента като детски подарък, за да не се повреди от лошите атмосферни условия. Питър Мороу хвана възела и полека – бавно и методично – дръпна краищата му, докато се развърза. После омота старата лента около дланта си, сякаш навиваше канап. На Клара й идеше да го убие. Щеше й се да изпищи, да скочи от стола и да изблъска мъжа си встрани. За да захвърли жалката лента на земята, а защо не и Питър след нея, и да разкъса опаковъчната хартия, която криеше платното. Лицето й застина в очакване.

Питър грижливо разгъваше един след друг ъглите на хартията и приглаждаше гънките с дланта си. Клара едва сега осъз-

на, че един правоъгълник може да има толкова много ъгли. Усещаше как ръбът на стола буквално се врязва в бедрата й. Останалите членове на сформираното жури изглеждаха отегчени. Ураганът в душата на Клара обаче компенсираше това многократно.

Накрая и последният ъгъл бе изгладен и хартията вече можеше да се отстрани. Питър се извърна към останалите четирима души от журито с намерение да произнесе малка реч, преди окончателно да разкрие картината. Чувстваше, че има нужда да изрече нещо кратко и съдържателно. Малко въведение, малко… Художникът долови нетърпението на съпругата си, видя пурпурния цвят на лицето й и проумя, че при това нейно състояние сега не му е времето за речи.

Обърна се към картината бързо и рязко съдра кафявата хартия, за да разкрие „Един ден от събора“.

Ченето на Клара увисна. Тя клюмна, като че ли внезапно бе изгубила опора. Затаи дъх. Сякаш за миг умря. Значи това представлявал „Един ден от събора“. От него дъхът й секна. Очевидно и останалите членове на комисията изпитваха същото. Върху лицата им се четяха различни степени на изумление. Дори председателката на журито, Елис Джейкъб, бе останала безмълвна. Видът й бе на човек, който току-що е получил удар.

От всичко на света Клара най-много мразеше да оценява създаденото от други хора, а това тук беше възможно най-лошият случай до моментa. Съжаляваше ужасно, задето убеди Джейн да покаже първата си творба на публично място, и то на изложба, която самата тя трябваше да оценява като критик. Егото й ли бе виновно за всичко това? Или беше просто проява на абсолютна глупост?

– Тази картина се нарича „Един ден от събора“ – прочете Елис от бележките пред себе си. – Предоставена е от Джейн Нийл от село Трите бора, която подкрепя открай време художествените изложби на „Артс Уилямсбърг“, това е първата й картина. – Елис се огледа. – Някакви коментари?

– Прекрасна е – излъга Клара.

Останалите я изгледаха в нямо изумление. На триножника пред тях беше изложено платно без рамка с очевидно съдържание. Конете си изглеждаха като коне, кравите си бяха крави, а хората се разпознаваха лесно – не само като хора, но и като техни познати от селото. Всички те обаче изглеждаха като пръчковидни фигури, нарисувани от деца. Или в най-добрия случай бяха една еволюционна стъпка над детските рисунки. При една война между армия от пръчковидни фигури и хората от „Един ден от събора“ вторите щяха да победят само защото имаха малко повече мускули. И пръсти. Беше ясно обаче, че обитават двуизмерно пространство. При опита си да схване картината, без да прави очевидни сравнения, Клара усети, че изображението наподобява донякъде пещерна рисунка, пренесена върху платно. Ако навремето неандерталците са имали селски събори, сигурно са щели да ги изобразят точно по този начин.

– Mon Dieu3. Четиригодишният ми син може да ги нарисува по-добре – възкликна Анри Лавиер, направил очевидното сравнение. Ларивиер беше работил в една каменоломна, преди да открие, че камъкът му говори. И той го слушаше. От онзи момент нататък връщане назад нямаше, макар че семейството му, разбира се, тъгуваше по времето, когато той носеше вкъщи поне минимална надница, вместо да дяла крупни скулптури от камък. Сега лицето му бе както винаги широко, грубо и неразгадаемо, но ръцете го издаваха. Бяха изпънати нагоре простичко и очевидно в жест, който изразяваше молба за пощада. Опитваше се да намери точните думи, понеже съзнаваше, че Джейн е приятелка на повечето членове от журито. – Ужасна е. – Изглежда, все пак реши да каже истината. Освен ако не бе смекчил действителното си мнение за картината.

С ярки и дръзки краски картината на Джейн изобразяваше шествието преди края на събора. Прасетата се различаваха от козите само по яркочервения си цвят. Децата наподобяваха възрастни в умален размер. Всъщност това не бяха деца, проумя Клара, привеждайки се колебливо напред, сякаш платното бе в състояние да й нанесе още един удар. Бяха възрастни хора с умалени размери. Разпозна Оливие и Габри, които предвождаха сините зайци. На седалките от двете страни на шествието седяха зрители, много от които показани в профил; те се гледаха един друг или зяпаха настрани. Някои се взираха право в Клара. Върху бузите на всички бяха изписани еднакви червени кръгове, които предположи, че символизират цветущо здраве. Какъв ужас.

– Е, това поне е лесно – обади се Ирине Калфа. – Не става за нищо.

Клара усети как крайниците й изтръпват и се вледеняват. Ирене беше грънчар. Превръщаше буци глина в изящни творби. Изобретила бе нов начин за глазиране на съдове и сега я търсеха грънчари от цял свят. Разбира се, след като направеха поклонение до студиото й в Сан Реми и прекараха пет минути с Богинята на калта, проумяваха, че са направили огромна грешка. Тя беше един от най-егоцентричните и дребнави хора на планетата.

Клара се чудеше как е възможно една лишена от обикновени човешки емоции жена да създава толкова красиви произведения. „Докато ти се мъчиш“ – додаде онзи досаден тих гласец, който не я напускаше.

Хвърли бърз поглед към Питър над ръба на чашата си. На бузата му бе залепнало късче шоколадов кейк. Клара инстинктивно избърса лицето си и без да иска размаза орехова плънка по косата си. Дори със зацапано от шоколад лице мъжът й привличаше погледите на околните. Той бе въплъщение на класическата мъжка красота. Висок и широкоплещест като дървосекач, а не крехък като художник, какъвто всъщност беше. Вълнистата му коса бе посивяла, налагаше му се да носи очила през цялото време, а по добре избръснатото му лице вече личаха бръчки. Едва петдесетгодишен, той приличаше на бизнесмен, излязъл да търси приключение сред природата. Клара често го гледаше как спи сутрин и в тези мигове изпитваше непреодолимо желание да се пъхне под кожата му, да се обвие около сърцето му и да го пази.

По косата на Клара често полепваха парчета храна. От друга страна, Питър винаги беше безупречен. Дори когато навън валеше проливен дъжд, той се прибираше по-чист, отколкото на излизане. Понякога обаче, при изключителни обстоятелства като настоящите, и на него се случваше да се изцапа. Клара съзнаваше, че трябва да му каже. Но не го направи.

– Знаете ли, мисля, че картината е страхотна – заяви Питър и дори Ирене вдигна поглед към него.

Грънчарката изсумтя и стрелна многозначително Анри, но той просто я игнорира. Питър потърси Клара с очи и задържа вниманието й за момент. Влезеше ли в някоя стая, винаги я обхождаше с поглед, докато открие жена си. Чак след това се отпускаше. Околните виждаха висок изискан мъж с вечно разчорлената си съпруга и се чудеха каква може да е причината да са заедно. Някои хора, основно майка му, дори гледаха на това като на природна несъвместимост. Но Клара бе неговата опора, тя бе в основата на здравето и щастието му, въплъщение на всичко добро в живота му. Когато я гледаше, Питър не виждаше разчорлената й щръкнала във всички посоки коса, развлечената рокля и очилата с рамки от магазин „Всичко за един долар“. Не. Виждаше своя пристан, където се чувстваше в безопасност. Разбира се, в този момент забеляза и полепналото по косата й сладко – нещо така присъщо за нея. Питър инстинктивно приглади коса и махна късчето кейк от бузата си.

– Какво виждаш? – попита го Елис.

– Да ти кажа честно, не знам. Но съм убеден, че трябва да я приемем. – Този кратък отговор някак си придаде още повече тежест на мнението му.

– Има риск – отбеляза Елис.

– Съгласна съм – заяви Клара. – Но кое е най-лошото, което може да се случи? Посетителите на изложбата да решат, че сме допуснали грешка? Те винаги го правят.

Елис кимна с разбиране.

– Аз ще ви кажа какъв е рискът – намеси се Ирене, без да добавя „идиоти такива“, но за всички бе ясно, че си го мислеше. – Ние сме група хора с общи интереси и едва свързваме двата края. Авторитетът е най-ценният ни капитал. Почнем ли да приемаме картини не на базата на тяхната художествена стойност, а според близостта ни с художника, сме изгубени. Точно в това се състои рискът. Оттам нататък никой няма да ни взема на сериозно. Никой художник няма да иска да излага картините си при нас, защото ще сме станали за смях. Няма да имаме и посетители, понеже никой от тях няма да иска да гледа боклуци като… – Тук тя не успя да намери подходящи думи и просто посочи платното на Джейн.

В този момент Клара получи прозрение. Само за миг – като нещо, проблеснало от дълбините на съзнанието й. За някакъв нищожно кратък отрязък от време „Един ден от събора“ оживя. Безразборните наглед късчета се сляха в едно и след това моментът отмина. Клара усети, че отново е затаила дъх, но в същото време проумя, че гледа шедьовър на изкуството. И тя като Питър не можеше да го обясни рационално, но го осъзна в момента, когато хаотичният свят от картината се подреди. Разбра, че „Един ден от събора“ е една изключителна творба.

– Мисля, че платното е повече от прекрасно, според мен е изумително дори – промълви.

– О, я стига. Не виждате ли, че го казва само за да подкрепи съпруга си?

– Ирене, вече чухме мнението ти. Продължавай, Клара – насърчи я Елис.

Анри се приведе напред и столът му изскърца.

Клара се изправи и бавно приближи картината на триножника. Докоснала бе такива дълбоки струни на мъка и загуба в душата й, че едва се сдържаше да не избухне в плач. „Как е възможно?“ – запита се. Образите бяха толкова детински, толкова прости. Почти глупави с танцуващите гъски и усмихнати хора. Но имаше още някакъв елемент, който не можеше да улови. Нещо, което й се изплъзваше.

– Толкова съжалявам. Знам, че ще ви прозвучи смущаващо, но наистина не мога да го обясня – усмихна се и усети как бузите й поруменяват.

– Защо просто не оставим „Един ден от събора“ настрани за момент и не продължим с останалите картини? Накрая пак ще се върнем към нея.

Остатъкът от следобеда мина сравнително гладко. Слънцето клонеше към залез и докато се захванат отново с „Един ден от събора“, в залата бе застудяло още повече. Всички бяха емоционално опустошени и единственото им желание бе всичко това да приключи час по-скоро. Питър включи лампите над тях и вдигна картината на Джейн отново върху триножника.

– D’accord. Някой да е променил мнението си за „Един ден от събора“? – попита Елис.

Тишина.

– Доколкото разбирам, имаме два гласа „за“ и два „против“ приемането на картината. – Елис се взираше втренчено в „Един ден от събора“. Познаваше Джейн Нийл между другото и я харесваше. Винаги й бе изглеждала като разумна, добра и интелигентна жена. Човек, с когото би искал да прекарваш времето си. Как бе възможно някой като нея да създаде подобна детинска претупана картина? Но… Нова мисъл се стрелна в главата й. Всъщност не беше някаква оригинална или нова идея, но я споходи за първи път този ден. – Картината „Един ден от събора“ се приема. Ще бъде изложена заедно с другите творби.

Клара скочи от възторг и събори стола си.

– О, я стига! – възрази с отвращение Ирене.

– Точно! Браво! Вие доказахте мисълта ми – усмихна се Елис.

– Коя по-точно?

– Че по някаква неясна причина картината „Един ден от събора“ ни развълнува. Направо ни разтърси. Доведе ни до гняв – тук Елис визираше Ирене, – до объркване – кратък, но многозначителен поглед към Анри, който поклати леко разрошената си глава в съгласие, – до… – Поглед към семейство Мороу.

– Възторг – довърши вместо нея Питър в същото време, когато жена му изрече: „Мъка“. Двамата се спогледаха и избухнаха в смях. – Сега, като я гледам, се чувствам просто объркан като Анри. Истината е, че не мога да преценя дали „Един ден от събора“ е брилянтен пример за наивистично изкуство, или е просто жалка драсканица на една изпаднала в заблуда възрастна женица, лишена от талант. В това се корени целият сблъсък помежду ни. То е и причината да смятам, че платното трябва да бъде част от изложбата. Гарантирам ви, че ще е единствената творба, обсъждана в кафенетата след откриването.

 

Още информация за тази и други книги на издателство „Софтпрес“ можете да намерите на сайта им или на тяхната Фейсбук страница.

Издателство „Софтпрес“ е партньор на „Данибон“ в инициативата „Представи се“.

За Издателство "Софтпрес"

Създадено през 1994 година като издателство за компютърна литература, днес „Софтпрес“ е едно от най-големите издателства в България с богато портфолио, което напълно отговаря на мотото „Книги за цялото семейство“. В каталога на "Софтпрес" присъстват над 1400 заглавия, които включват детски образователни и занимателни книги, художествена литература; самоучители, речници и помагала по чуждоезиково обучение, пътеводители, популярна психология, компютърни справочници, специализирани издания от областта на медицината, архитектурата, маркетинга и мениджмънта.